Седем прости истини, на които Пътят ме научи

Навън, на Пътя, човек опознава себе си, изправя се срещу най-големите си страхове, преодолява ги и научава някои истини за живота, които принципно би му коствало години, за да осъзнае. Да пътуваш, означава да се предизвикваш, да се вдъхновяваш, да трупаш знания и емоции... да бъдеш жив! 

Щастлив съм, че ще имам възможност да споделя някои съкровени моменти от моите пътувания през последните години, които не просто ще ви отведат на местата, на които съм бил, но и, надявам се, ще ви докоснат по някакъв начин, ще ви накарат да се замислите, да се замечтаете... или просто казано – няма да ви оставят безразлични. 

Темата днес е седем. Седем е число, криещо много символика в себе си. В дълбочина няма да навлизам, а просто ще открехна вратата към седем съкровени мои мига, придружени с няколко важни истини, които не толкова съм открил, тъй като почти всички ги знаем, а по-скоро съм се убедил в тях, докато съм бил навън, на Пътя…

Бъдете упорити

Понякога ще ви боли, понякога ще ви бъде трудно. Понякога ще си казвате, че по-нататък не можете да продължите и ще искате да се откажете. Но тъкмо когато ви изглежда невъзможно да продължите, да направите още една крачка, точно тогава сте най-близо до успеха и най-малко трябва да помисляте за отказване. През 2015-а, навръх Великден, направих първи крачки по едно дълго, тежко, но и незабравимо 800-километрово изпитание единствено на крака и с раница на гърба – Camino de Santiago. 26 дълги, нерядко самотни дни през някои забравени от Бога места, напълно сам, без семейство и приятели. Няколко тежки и изнурителни вечери, в които спокойният сън отстъпва място на болката, пропила цялото тяло. Вечери, в които физическите терзания взимат превес, а съмненията, страхът и колебанията завладяват ума и съзнанието и ги блокират. Съмнения дали ще можеш да продължиш, съмнения дали ще стигнеш до крайната цел, съмнения, че може да се провалиш в едно така дългоочаквано и силно желано предизвикателство. Но съмнения, болки и страхове се пораждат винаги у нас, независимо в каква ситуация се намираме - понякога дори и заобиколени от най-близките си. Но така просто са устроени вътрешният ни свят и съзнание – да ни тестват и подлагат на най-различни изпитания в живота. И ако им се поддадем и се откажем, това всъщност ще е триумф на страха и съмнението, а не на волята и упоритостта. А съжалението ще бъде дълго. Но надмогнем ли ги, ще можем да стоим на крака, победоносно вдигнали ръце пред катедралата в Сантяго де Компостела, горди, че си превъзмогнали всички препятствие – и психически, и физически, пред които съдбата ни е изправила.

Бъдете благодарни

Много често забравяме, че дори и тук, в България, където на мнозина всичко им се струва сиво, спряло, грозно, мръсно, безидейно, безперспективно, потискащо и пр. други подобни определения, достойни да опишат страна на ужасите в роман на Стивън Кинг, водим живот в пъти по-хубав, смислен, нормален, свободен, спокоен, истински и най-вече такъв, какъвто ние искаме, от много други места по целия свят. Възприели сме водата, храната, мира и спокойствието за изконно наше право. Втурнали се бясно с пяна на уста да преследваме материалните достижения на развития и комерсиален свят, сме развили една изродена представа за щастие и наситеност. И фактът, че не можем сега и на мига да достигнем всичко материално и комерсиално, което модерният свят може да си позволи, ни кара да бъдем нещастни, намръщени, злобни и недоволни. Но понякога животът ти дава възможност да научиш ценен урок и ти отваря очите. Праща те в Либия, точно три месеца след края на войната и свалянето на режима на Муамар Кадафи. Място, където сред един тотален мрак и хаос, в който единствената мисъл е дали утре ти и семейството ти ще сте живи, хората с усмивка на лице благодарят, че и днес са живи и имат какво да ядат. Или пък се озововаш в приказно красивата Ботсвана, която за огромно съжаление се е „стопила“ заради ХИВ-а, страна, в която голяма част от хората не мечтаят за последен модел телефон, а за чаша чиста вода. Повярвайте ми, странно е чувството за съвест и вина, за заседнала буца в гърлото ти, когато спреш по главния път в Ботсвана, за да измиеш няколко ябълки и ръцете си, и докато безразсъдно разливаш половин бутилка питейна вода, отнякъде се появят десетина измършавели дечица, които с протегнати ръце и притихнал глас те молят единствено за малко чиста вода... В човешката природа е вродено да се стремим към много и към високо, това е естествен порив, но всичко хубаво се изражда, ако не намираме сили и съзнание все пак да благодарим за това, което имаме.

Бъдете истински приятели

Във филма „Животът е прекрасен“ се казва: „И не забравяй, Джордж, никой не може да се провали, когато има до себе си приятели!“ Приятелството е едно богатство, което, ако се цени, полива и ежедневно подхранва, може да те отведе дори до... Африка. Аз кръвен брат нямам, но имам няколко други братя, един от които днес е тук в залата. Заедно с него миналата година предприехме едно пътуване, за което много приятели мечтаят, но малцина правят. С Петър, когото виждате на снимката, се отправихме към едно от най-божествените и приказни места на света – Делтата на река Окаванго в Ботсвана. Там ни очакваха куп преживявания и емоции, които остават и ще живеят в спомените и съзнанието ни завинаги. Потопихме се надълбоко в делтата, спахме на палатка насред нищото в саваната, правехме километрични сутрешни разходки, заобиколени от зебри, жирафи, антилопи, слонове, хипопотами и куп други чудати животни, които като малки гледахме с интерес в цветните книжки. Любувахме се на приказния африкански изгрев и изпращахме в пълна тишина и спокойствие залеза. Мислехме единствено за мига и тотално откъснали се от реалността, достигнахме своята нирвана. Изживяхме едно незабравимо и неповторимо приключение, от което само едни истински приятели могат да излязат живи и щастливи. Защото непредвиденото, нежеланото и високоадреналиново прекосяване на пустинята Калахари със 130 км/ч посред нощ, с премятащи се през пътя диви животни, намиращи се сред нищото е физическият антипод на традиционното пожелание „да се върнете живи и здрави“. Но ние го направихме заедно. Както го правят истинските приятели.

Вярвайте

Без пари може и да стигнете донякъде, но без вяра – не сте за никъде. Когато заминах преди три години за Световното първенство в Бразилия без билет за мач от Мондиала, бях дълбоко и противно на логиката и всичко онова, което чувах отстрани, убеден, че каквото и да ми се случи, колкото и да ми е трудно, ще успея да гледам двубой на живо на един от най-митичните стадиони в света – „Маракана“. Беше немислимо за мен да пропусна шанс, какъвто се открива веднъж в живота на човек. Още с качването си на самолета от Амстердам за Рио сложих саморъчно написана на португалски бележка на гърба си, че търся билет. Разпитвах хора в самолета, по летищата, улиците и хотелите. Нищо! Прекарах първата си събота на Копакабана в търсене на билет на “черно” за мача следващия ден между Аржентина и Босна. Световно първенство в храма на футбола, живата легенда и идола на милиони днес Лионел Меси на живо на терена на митичния „Маракана“. Едно гарантирано мечтано изживяване, което „странеше“ от мен. На няколко пъти дори държах за кратко в ръцете си билет за мача, пазарях се с продавачите на черно, но винаги се намираше някой друг ентусиаст като мен, но с по-добра банкова сметка, за когото не бе проблем да сложи 100-200 долара отгоре моите. Неделя. Седем часа преди мача. Мъчително и тегаво скитане около стадиона с надеждата, че все някой има свободен билет за продаване, който ще успея да взема. Два часа и половина преди началото на двубоя се появи моят ангел с леко мургав външен вид. Първоначално не искаше да ми продаде свободния билет, който има, тъй като искаше да изкара повече пари. Думите ми обаче, че съм дошъл чак от България и това е единственият път, в който ще имам шанс да гледам на живо мач на Световно в Бразилия го удариха като гръм. Оказа се, че това момче години по-рано е играло футбол в ЮАР и познава Христо Стоичков от престоя му там. В тежък за него момент е получил подкрепа и сили от българина, която винаги ще помни... Два часа след неговото признание Лионел Меси пое топката след първия съдийски сигнал пред 75 хиляди екзалтирани фенове на най-великия футболен стадион в света. Един от тях бях и аз. Защото вярвах.

Мечтайте

Бенджамин Франклин казва: „Някои хора умират на 25, а ги погребват чак на 75!“ Не спирайте да мечтаете. За какво живеем, ако нямаме мечти, които да преследваме? Нима това, че вече не сме на 5, 10 или 15 години, трябва да ни кара да потискаме детското, истинското, съкровеното в нас? Или пък да се съобразяваме с мнението на околните? Ни най-малко... Живот без мечти, без съкровени желания е като човек без душа, без сърце. Телом има присъствие, но духом – не. Не слушайте тези, които не вярват във вас; тези, които ви казват, че няма смисъл да правите каквито и да е усилия; тези, които сами са си сложили граници и искат и вие да живеете в ограничения; тези, които ви казват, че мечтите се сбъдват само в приказките... Запомнете: единствено от вас зависи дали ще ги реализирате, или не. Първите ми спомени от него датират от 1995 или 1996 година. Тогава той бе един батко, когото започнаха да дават все по-често по телевизията и който постепенно започна да се превръща в мой любимец. Той стана голям мъж, а аз – голямо момче, но все тъй силно мечтаещо един ден да го срещне. Дълги години по една или друга причина пътищата ни така и не се пресякоха. Не успях да отида до Торино, за да гледам мач на Ювентус, а когато най-накрая отидох, вече беше късно – след 19 години служба Алесандо Дел Пиеро се бе разделил със своята любов. Три месеца по-късно бях в Рио де Жанейро, когато видях негова снимка в интернет от Копакабана. Посветих голяма част от последните си три дни в Бразилия, за да успея да го срещна. Знаех, че това е може би първият и единствен шанс да бъда толкова близо до него. Вероятно отстрани съм изглеждал като луд, като дете, за да обикалям напред-назад, за да го търся, за да го чакам до късно последната вечер пред хотела. Когато обаче силно желаем нещо и даваме всичко от себе си то да се случи, Вселената ни съдейства дори и на другия край на света. Защото ви гарантирам, че всяка една минута от всички тези часове търсене и висене си заслужаваше тези 60 секунди, които изживях почти безмълвен, но болезнено усмихнат, доволен и щастлив до него...

Действайте

Хубаво е да имаме мечти, хубаво е да имаме цели, хубаво е да искаме да постигнем много в своя живот. Но най-хубаво е, когато започнем да действаме. Без действия всичко е просто прах в очите, една словослагателна измама. Представете си, че се бях отказал в самото начало – че не бях събрал смелост да кандидатствам за проекта, който ме прати в Бразилия; че не бях онзи луд в очите на мнозина човек, който напразно си губи времето и обикаля в търсене на билет; че не направих и немислимото, за да мога да срещна моя детски идол, когото и до днес, като видя, изпитвам невероятни чувства; че се бях поддал на болката, страха и притеснението и бях спрял да вървя по Камино; че не се престрашихме с Петър да тръгнем сами сред дивия африкански свят... Нищо или поне голяма част от това, което ви разказах, нямаше да е факт. Всъщност може би сега нямаше да стоя тук пред вас, споделяйки ви тези емоции...

Пътувайте

Планетата е огромна, а животът – кратък. Не си губете времето. Не бъдете дребнави. Не обръщайте внимание на дребните проблеми, не се фокусирайте в тях и не ги правете големи. Бъдете над нещата. Мечтайте, дерзайте, пътувайте, живейте. Трупайте спомени и емоции, защото в някои от най-хубавите ви мигове ще се връщате често към тях. В най-лошите пък именно те ще бъдат тези, които ще ви извадят от мрака и тъгата. За финал искам да ви споделя няколкото любими мои строфи, с които се срещнах след като извървях Камино де Сантяго и които всъщност спокойно мога да кажа ме белязаха за цял живот... 

 

Пътник щом решиш да станеш

вече няма самота,

пътят твой другар ще бъде

ще те води за ръка.

 

Светлина прогонва мрака

ден настъпва след нощта

и в сърцето си усещаш

на пътя верността.

 

През гори, реки полета

крачиш към целта, 

след броденето ти откриваш - 

всъщност пътят е целта!

 

Благодаря!

Милен Николов, лектор на TEDxNBU 2017

Най-четени от

Добави коментар

Екипът на Men.bg Ви благодари, че използвате кирилица за вашите коментари.
В случай, че коментарът Ви съдържа нецензурни квалификации и лични нападки или обиди на расова, сексуална, етническа или верска основа, той ще бъде изтрит от модератора на сайта.

Изпрати
Коментари
Kurdoff
09 юни 2017 | 10:31

Страхотна статия.Много е хубаво ,когато някой служи с личния си пример.Това е истината.Коли ,пари,жени не са нищо пред емоциите от едно хубаво пътешествие.Само тогава човек е наистина жив.Пожелавам на Милен и Никола да са живи и здрави и дано усетят тръпката още много пъти.

08 юни 2017 | 18:15

Благодаря за този материал!